Междувременно на 12 юни 1444 г. в Одрин е сключен изгоден мир между султан Мурад ІІ и специална кралска делегация, в резултат на който Сърбия и Влахия ще запазят независимостта си, а Унгария – редица стратегически пунктове; османските войски ще бъдат изтеглени от Албания и султанът ще изплати контрибуция в размер на 100 000 флорина.

На 1 август в Сегедин кралят ратифицира договора, като се заклева над Библията; своите подписи поставят също деспот Бранкович и Янош Хуняди.

Под натиска на кардинал Джулиано Чезарини, който освобождава краля от клетвата, на 4 август кралят обявява втори поход срещу османците, а на 10 август издава заповед за повторно събиране на армията. Започва трескава подготовка за война.

Потеглила от сборните пунктове Варадин и Темешвар (дн. Орадея и Тимишоара), християнската войска наброява 16 хиляди войници, предимно унгарски трансилванци на Хуняди и отряди на верни кралски благородници от Полша. Придружава я табор, състоящ се от 2 000 бойни и обозни коли, поверени, както и в първия поход, на чешки наемници-хусити начело с хетман Чейка.

Присъединяват се също неголеми отряди на епископите: Симон Розгони от Егер, Ян Доминик от Варадин и Рафаел Херцег – босненски номинат, кардинал Джулиано Чезарини и магнатите Михай Силади и Франко Талоци с хървати.

За състава на кръстоносния рицарски отряд, изпратен от папата, подробности не се знаят. Сърбите не участват в този поход. Липсват преки сведения за участие на босненци и словаци.

Вместо на 1-ви септември армията тръгва едва във втората половина на месеца.

Между 18 и 22 септември тя е прехвърлена на десния бряг на Дунава при Оршова, а таборът – при Турну Северин.

Пътят следва през Флорентин, Видин и Никопол, които са опожарени, но поради липсата на време крепостите не са превзети. Българите от тези селища тръгват с кралските войски. При Никопол християнската армия се попълва с 4 000 лековъоръжени влашки конници, начело със сина на влашкия княз Влад Дракула. Тук вероятно се присъединява и отряд рутени (староруси от западноукраинските земи, които тогава са включени в границите на Полската държава).

Маршрутът, който армията на краля следва по-нататък е обект на многобройни наши и чужди изследвания от Средновековието до днес, базиращи се основно на два източника: писмото от 16 май 1445 г. на участника в похода и вероятен секретар на краля Андреас де Палацио, изпратено от Познан до кардинал Лудовик в Рим и поемата на немския поет от Трансилвания Бехайм, съчинена по разказа на Ханс Мергест, участник в похода, престоял 16 години в турски плен.

Палацио описва похода по-общо, без да споменава някои от боевете с турците по пътя към Варна. Описанието на Варненската битка е също непълно, тъй като авторът на писмото се е намирал на десния фланг в отряда на кардинал Чезарини и не е могъл да следи развитието на атаките и контраатаките по целия фронт.

Поемата на Бехайм ни дава много подробни сведения за походите, но датировката на овладяването на някои от турските крепости по българските земи е погрешна.

Оформилите се две становища за последвалия маршрут на кралската армия са добре обосновани и защитени в научната литература. Тук ние ще посочим двата възможни маршрута за преминаване на кръстоносците през Дунавската равнина, а бъдещите изследвания може би ще докажат верността и точността на някои от тях.

Според едната група учени вероятният път след Никопол е: Свищов – Червен – Абритус – Плиска – Нови пазар (при днешното село Стан). От там една колона се насочва към Шумен, където се води 3 дневен бой; Шуменската крепост е опожарена и превзета от кралските войници. Следва 7 дневна почивка, вероятно за да се изчака завръщането на отряда, изпратен към Търново. –с. Ветрино – Венчан – Овеч (Провадия) – Петрич (при Разделна) – Михалич. На 9 ноември рано сутринта армията достига до Варна.

Изразител на другото становище относно маршрута на кралските войски е варненският историк Александър Кузев, който обръща внимание на сведението на Бехайм за превземането на крепостта Рахауч (турската форма Рахувидже на българското название Раховица или Раховец, дн. Г. Оряховица).

Според Кузев от Никопол за крепостта Оряховица кръстоносците вероятно са се придвижвали по средновековния път между Търново и Никопол, т. е минали са през с. Никюп и от Оряховица Владислав изпраща към Търново отряд от 500 души. Многочисленият турски гарнизон там, обаче, успява да отблъсне нападението.

След това кралските войски се насочват по пътя, известен от времето на Второто българско царство – Преслав – Шумен – Мадара – Провадия – Варна и който път е най-важната надлъжна съобщителна линия в Североизточна България.

Галата, Макрополис (крепост между Евксиноград и Виница), Каварна и Калиакра предават ключовете от крепостните врати без бой.

Междувременно султан Мурад ІІ, узнавайки за марша на Владислав ІІІ през слабо заселената Дунавска равнина, успява да събере 40-хилядна азиатска войска и в пълна тайна, срещу огромен откуп в злато и сребро да я прехвърли през Проливите на генуезки кораби от Пера. В Източна Тракия към султана се присъединяват румелийските части и през Айтошкия проход османската армия се насочва към Варненското поле.

На 9 ноември армията на крал Владислав се разполага на стан пред крепостните стени на Варна. Вечерта пристига съобщението, че голяма султанска армия се е разположила на по-изгодни позиции в подножието на Франгенското плато.

Във военния съвет на краля надделява мнението сражението да се проведе, въпреки неблагоприятните обстоятелства, като ръководството е възложено на Янош Хуняди. Безпокойството на краля е свързано с трикратното числено превъзходство на противника и невъзможността за маневриране по фланговете, както и с липсата на пространство за отстъпление, тъй като зад гърба на съюзническата армия е морето. Цялата нощ преминава в подготовка за боя.

Според сведенията на очевидци и хронисти християнската армия е построена в дъгообразна линия от брега на езерото до местността “Планова”. Дясното крило, което няма общо командване е съставено от 5 бандери (отряди, знамена). Зад него като резерв е оставен още един отряд и вагенбургът на чехите.

Центърът на бойния ред се състои от две кралски знамена: “Св. Георги” – командвано от Стефан Батори и кралско – от Банфи Лошонци. Тук се намира също отрядът от няколкостотин (между 350 и 500) тежковъоръжени полски и унгарски рицари и кралската гвардия, ръководена от младия крал. Зад центъра вдясно Хуняди разполага за резерв бързоманеврените влашки конници.

В състава на лявото крило влизат 5 унгарски знамена, командвани от Михай Силаги.

Опитният командващ Хуняди подрежда съюзните войски във възможно най-добрия боен ред, умело съобразявайки се с ландшафта, подсигурявайки фланговете и заемайки най-късото разстояние между езерото и Франгенското плато.

Бойният ред на турската войска се състои от няколко линии. Първата има две крила. Лявото крило е образувано от азиатска спахийска и тимариотска конница. То се разполага по склона на Франгенските възвишения. Непосредствено пред него с фронт на юг заемат позиции акънджиите и азебите, които имат задача първи да атакуват противника. Командир на това крило е Караджа паша.

Дясното крило, командвано от Дауд паша, съставено от румелийска спахийска и тимариотска конница, е разположено източно от чифлика Кадъкъой (близо до с. Тополи).

Непосредствено зад първата линия на двата фланга са подредени спахии, чийто брой достига до 3 000 души.

В центъра около двете могили Мурад тепе и Санджак тепе (дн. Мурадова и Владиславова могила в Парк-музей „Владислав Варненчик”) е разположено 10 –хилядното еничарско каре, охраняващо султана. Непосредствено зад него се намира лагерът с палатките, обозните коли, коне и камили.

По този начин султанските войски обкръжават кралската армия и пресичат възможните пътища за изход по суша.

Първи започват атака акънджиите от лявото крило. Християните на бан Талоци отблъскват част от тях и се впускат в преследване, последвани от още две бандери. Тази тактическа грешка е използвана от анадолските спахии от левия фланг, които се нахвърлят върху дясното крило на сборната армия, като му нанасят разгромяващ удар. Отрядите безредно се изтеглят към морето и тук много християни загиват в блатата.

В този критичен момент Янош Хуняди и младият крал предприемат атака с двата кралски отряда и влашките конници срещу анадолските спахии, разпръснати в грабежи. Пълководците разбиват анадолското крило и го обръщат в бягство. Власите се увличат и задминавайки еничарското каре, нахълтват в противниковия лагер, разгромяват го и се оттеглят от битката.

След успешния удар Хуняди и кралят се завръщат в центъра, но численото превъзходство на неприятеля над разстроените кралски редици е голямо.

Съветвайки краля да не предприема самостоятелни действия до неговото завръщане, Хуняди се насочва към лявото крило, където кипи ожесточен бой с променлив успех. Следва устремна контраатака на бронираните унгарски рицари и пълна дезорганизация на турската конница. В армията на султана настъпва смут. Много от османлиите смятат, че са загубили битката.

Успехът на двата фланга окуражава младия крал и той, без да дочака Хуняди, предприема удар с личната си гвардия от 500 рицари срещу 10-те хиляди еничари на султана. Атаката на краля е стремителна и бърза. Кралят достига до последните еничарски редове и до султанския команден пункт, но е обкръжен. Скоро трябва да се срещнат лице в лице и да кръстосат меч и ятаган крал и султан.

В този момент кралският кон се спъва и кралят пада на земята. Еничаринът Коджа Хазър бързо се приближава и с един удар на ятагана си отрязва главата на краля. След това я поднася като подарък на султана. Последният заповядва един конник да разнася набучената на копие кралска глава по цялото бойно поле.

Когато в оределия християнски лагер се разнася вестта за храбрата гибел на крал Владислав, там настъпва паника. Войниците започват безредно да отстъпват, въпреки опитите на Хуняди да ги организира за контраатака и за отнемане тялото от противника.

Отстъплението на кръстоносците през Добруджа и Влахия към Унгария продължава няколко дни. Много от войниците загиват, застигнати от турски потери.

На бойното поле загива половината от кралската армия (около 10 000 войници), а неприятелят дава два пъти повече жертви.

Обединените усилия на християнския свят за спасяването на Югоизточна Европа завършват трагично при Варна на 10.11.1444 г.

В европейската история варненската битка е само един исторически епизод, но за Балканите тя предопределя по-нататъшната многовековна съдба под османско робство. Според един полски изследовател този “последен поход на Средновековието е едновременно и първият съюз на народите от Новото време срещу османците.”