Римският папа Евгений ІV решава да оглави кръстоносната идея и дава благословията си за антиосманската коалиция, надявайки се основателно по този начин да разшири влиянието на католицизма и своето собствено влияние на Балканския полуостров и да осъществи духовно господство над Европа. За целта папата изпраща своя ревностен и даровит легат кардинал Джулиано Чезарини в Буда да подготви почвата.

Върховният католически владетел разпорежда кръстоносния десятък, т. е. десятъкът от таксите и приходите на църковните имоти да се отдели за подготовката на поход, а също така дава една пета от собствените си приходи за съоръжаване на сухопътен отряд от рицари-кръстоносци и флот, състоящ се от 22 венециански, дубровнишки и бургундски кораби (по-късно към флотилията се присъединяват и два византийски плавателни съда), които да охраняват Проливите от азиатската османска войска.

Между другото папата обещава на византийския император да организира поход още през 1440г., но начинанието не се осъществява. Самата Византия многократно води настойчиви преговори за общи акции срещу ислямската опасност. След поражението при Никопол византийски пратеници посещават почти всички европейски дворове – Италия, Франция, Германия, Полша и Русия с молба за помощ, но Западна Европа започва да осъзнава надвисналия проблем едва когато османските набези стигат почти до централно -европейските земи. Дори в тези напрегнати съдбоносни години византийските управляващи не успяват да укрепят вътрешнополитическото си единство, а се изтощават във взаимни вражди за надмощие.

Франция и Англия са заети в Стогодишната война (1337-1454) и дори не могат да си помислят за участие в рискованото и пълно с неизвестност начинание на папа Евгений и крал Владислав.

Фридрих Хабсбург като немски крал и римски император се опитва да играе ролята на арбитър между сина на унгарския крал Албрехт – Владислав Постумус (роден след смъртта на баща си) и крал Владислав ІІІ Ягело в името на възвръщането на мира в Унгария и на бъдещата война с турците. След дълги дипломатически преговори между него, крал Владислав, унгарския сейм и кардинал Чезарини, крал Фридрих обещава да запази неутралитет при организацията на похода.

Венеция и Генуа са другите сили, на които се налага да се съобразяват със заплахата от Изток. Венеция се стреми с всички средства да опази мястото си в търговията в Източното Средиземноморие, да спази застрашените си владения от османците и да разшири господството си в други балкански земи. Поради тези причини тя е принудена непрекъснато да лавира между съперниците си – Унгария, османците и Генуа. В крайна сметка заплахата от Изток я заставя да предприеме открита борба и да се включи в организацията на флот в Проливите, като изпрати 10 галери, но те трябвало да бъдат съоръжени от папата.

Република Генуа е принудена да се придържа към същото двойствено поведение. От една страна тя тайно поддържа Византия, а от друга търси приятелството и подкрепата на османския владетел. Двете морски републики, както и останалите сили в разединена Италия взаимно се изтощават в несъгласия и съперничества и не успяват да се обединят и да подкрепят борбата срещу османския неприятел.

Единствен бургундският принц Филип ІІІ Добри не жали средства и усилия за коалицията, тъй като цветущите области Фландрия и Нидерландия поддържат стопански връзки с Леванта. Поради тази причина принцът изпраща морски съдове в подкрепа на папския и венециански флот.

Чехия, заета със своите вътрешни проблеми по ликвидирането на хуситското движение не проявява заинтересованост към приближаващата се турска опасност. Но след завършването на хуситските войни много бойци – хусити преминават на унгарска територия, за да воюват с турците и от тях Хуняди набира войници за похода.

Подобно е положението и в съседна Полша, чиято основна грижа е борбата срещу агресивния Тевтонски орден. С цел възпирането му и възвръщането на заграбените прибалтийски земи, полската държава се обединява с Литва и през 1410 г. тевтонските рицари са разгромени в битката при Грунвалд от крал Владислав ІІ Ягело – бащата на бъдещия полско-унгарски крал Владислав Варненчик.

Хуситските идеи проникват обаче и в Полша. Те достигат дори до литовските земи и се разпространяват сред християнството. Това плаши влиятелните полски политически кръгове и църквата, които започват ожесточена борба срещу хуситството. Когато през 30-те години на ХV век хусити-чашници предлагат чешкия трон на по-малкия син на Ягело – Казимеж, поканата за обединение е отхвърлена от страх пред хуситската “зараза”. Амбициозният краковски епископ Збигнев Олешницки оглавява борбата срещу полско-чешката уния. Нещо повече, с цялата си енергия и авторитет Олешницки застава начело на политическите и дипломатически преговори за сближаване с Унгария и обединяване на двете държави. Организирането на антиосмански поход щяло да благоприятства утвърждаването на Полша като политическа сила в Източна Европа. За набирането на войска се въвежда специален данък и в края на 1440 г. 5 000 полски доброволци и наемници се отправят към Унгария, за да окажат помощ на Владислав.

Особена роля в бъдещата борба срещу османците се отрежда на сръбския деспот Георги Бранкович, който бил силно заинтересован от организирането на поход срещу османците, за да си възвърне отнетите му територии и власт.

Все още свободната славянска република Дубровник, която е приютила деспот Георги Бранкович, съдейства твърде дейно за отблъскването на мюсюлманската опасност, застрашила търговските интереси на републиката. Сенатът изпраща послание до крал Владислав, в което го насърчава да стане бранител на християнството. Два дубровнишки кораба се отправят към Проливите в помощ на папската флотилия.

В тази сложна международна обстановка и надвисналата турска опасност, обнадежден от победите на Хуняди, папа Евгений ІV тържествено обявява с акт (була) от 01.01.1443 г. към всички християнски страни подготовката на антиосмански поход, като обещава на участниците обширни земи за разпространение на католичеството там и опрощаване на греховете.